19/01/2020
❤🧡❤
" Имам дъщеря, която има същите коси и моите очи.
Имам дъщеря, която без да знае има усмивката на човека, когото обичам – баща ѝ.
Имам дъщеря, която без да знае откъсна част от мен и сега я развява след себе си така, както носи навсякъде малкото си одеяло.
Методично и по детски безотговорно прибавя всеки ден по един бял косъм в иначе черната ми коса, по една усмивка и по една въздишка в историята на душата ми. И всеки ден я гледам и се опитвам да отгатна какви ще са ръцете ѝ, колко ще са лъскави косите ѝ, дали ще има моята походка, неговия поглед.
По всичко гадая в бъдещето ѝ. Правя ѝ малки магии за щастие.
Гледам на гънките на ръцете ѝ, на ожулените ѝ колене, на мириса ѝ.
И все не успявам да видя отвъд, заровила нос в косите ѝ.
Не успявам да я опазя от времето, от собствените си страхове.
И всеки ден разбирам, че съм безсилна да бъда нещо повече от майка.
Безсилна да бъда орисница, гадателка, магьосница, застрахователка.
И знам, че няма как. Че времето ще се изниже.
Ще изтече през шепите ми покрай одрасканите ѝ колене, покрай събраните камъни в джобовете.
А аз ще чакам.
Вечер и рано сутрин. Да излезе, да се прибере.
И ще остарея, ще остареем. И аз и той. Докато я чакаме.
Докато знаем, че не сме магьосници, гадатели и застрахователи. Че не сме чадъри, за да не се намокри. Не сме наколенки, за да не се одраска. Ние сме просто аз и той.
А тя е нашето малко момиченце…"
Анна Свиларова