18/07/2026
Как осиновихме Папая
(познато също като: Как Папая се сдоби със слуги)
За да бъдем напълно честни, ще трябва да уточним, че Папая не е точно спасена котка.
Папая е високо интелигентна, леко подла котка, която набеляза лесно податливи жертви, напада ги с опасен чар, манипулира всяка тяхна частица от тях и си осигурява желаното – персонал на пълен работен ден.
Персоналът бяхме ние.
Да започнем малко по-отдалеч – около месец преди да паднем в капана на Папая.
По време на наивни спортни активности попаднахме на майка с малки кученца в изоставена вила на черен, отдалечен път. Искахме да им помогнем или поне да направим каквото е по силите ни в тази посока. Знаете как е... ще ходим само да ги храним, да спечелим доверието на майката, да я кастрираме, да опитаме да намерим дом на малките. Това "само" при хората, които обичат животни, е доста опасна дума. В момента имаме трима косматковци оттам (с Папая – четирима + бонус), но да се върнем на историята.
Оставяхме колата на една крайпътна отбивка и вървяхме около километър пеша по черния път. Носехме храна, вода и оптимизма на хора, заблуждаващи се, че ще се приберат със същия брой животни, с който са тръгнали. Колко наивност само...
Една неделя се прибирахме от преход в планината. Беше вече привечер, бяхме напазарували от магазин по пътя за вкъщи и решихме да минем и през кученцата, преди да се приберем. Всичко започна по план. Нахранихме ги, постояхме малко и тръгнахме обратно към колата.
Точно когато стигнахме до колата, от храстите се чу едно пискливо детско мяукане. Не звучеше уплашено, нито отчаяно. По-скоро беше нещо от сорта на:
"Абе, вие двамата май сте достатъчно наивни... пардон... такова... мяяяяяу!"
След малко от храстите излезе котка. Млада, красива, изключително социална и абсолютно убедена, че вече сме приятели. Не се спотайваше, не се чудеше дали да избяга, не ни гледаше подозрително. Направо дойде да се търка в краката ни, сякаш се познаваме от детската градина.
После погледнахме корема ѝ. Там очевидно имаше бонуси.
Нямахме котешка храна. Но имахме луканка... Купена за вкъщи. Планирахме да послужи за мезе същата вечер, но явно не бяхме съгласували този план с Папая. Подадохме ѝ едно парченце и тя го унищожи толкова бързо, че за момент се зачудих дали не съм си въобразила, че изобщо съм държала луканка. После още едно. И още едно. Докато тарелката не остана празна. Добре, че не бяхме взели и ракия!
След като приключи с вечерята, започна да обикаля колата. Двете предни врати бяха отворени. Надникна при мен. Огледа. Слезе. Отиде от страната на мъжа ми. Надникна и там. Явно сравняваше условията. След което, след очевидно много задълбочен анализ с продължителност около три секунди, взе окончателното решение. Качи се в колата.
Нямаше "може ли". Нямаше колебание. Нямаше дори онзи символичен поглед "нямате против, нали?".
Ние се спогледахме.
Тя междувременно вече се беше настанила удобно и гледаше през прозореца.
Посланието беше пределно ясно: "Ами... палете."
Потеглихме.
Целия път се галеше, мъркаше и гледаше през прозореца като турист на екскурзия. Беше пълна с бълхи, доста слаба и очевидно гладна от доста време. Дали е била изоставена, дали е избягала, дали е била просто бездомна... няма как да знаем. Но тя определено не изглеждаше като някой, който се чуди дали е направил правилния избор. По-скоро изглеждаше като някой, който най-после е намерил достатъчно подходящи... балъци.
Няколко седмици по-късно Папая роди три прекрасни котета. Очевидно беше първото ѝ раждане, защото се стресна и подскочи, когато първото парче излезе. Явно не очакваше точно това. 😀
Планът беше, като поотраснат малко, да им намерим домове. Да, точно така – планът. Две от котетата още са при нас – Мишо Красавеца и Васко Пръдльото. Не приемаме възражения по имената!
Третото успя да се измъкне от мафиотската фамилия и сега живее при наши приятели.
Папая също остана. Все едно някога е имало друг вариант.
До ден-днешен тя си мяука като малко коте. Това малко коте обаче всява респект във всичките други 8 обитатели на къщата.
И очевидно чува гласове. Особено вечер.
Защото понякога я хваща така нареченият нощен тъгъдък толкова рязко, сякаш е получила преки нареждания от главното командване.
Повечето котки имат такъв режим, но при Папая е на максимална мощност. Някъде около три през нощта се включва вътрешният ѝ спортен инструктор. Започва да препуска през цялата къща, да скача по мебели, да прави завои, които биха затруднили и пилот от Формула 1, и да преследва... нещо. Какво точно – никой не знае. Най-вероятно духове. Или собствените си мисли (от тях по-скоро бяга).
Любимото ми обаче си остава отношението ѝ към Зевс – най-старшия по възраст.
Отива при него.
Лепва му един шамар. Без причина.
След което сяда на безопасно разстояние и започва да го гледа.
Той я гледа. Тя него. Той мига. Тя мига.
Напрежението е такова, че очаквам всеки момент камерата да започне да приближава лицата им от осем различни ъгъла, а отнякъде да засвири драматична музика от индийски сериал.
После някой се обръща и сцената приключва. До следващия шамар.
Понякога се сещам за онази неделя. Ако не бяхме решили да минем през кучетата точно тогава. Ако не бяхме чули мяукането. Ако не бяхме срещнали Папая...
После я поглеждам – разположила се по средата на дивана така, сякаш тя плаща ипотеката, а ние сме просто квартиранти, и си давам сметка, че вероятно нищо нямаше да промени развоя на събитията.
Защото Папая не чакаше някой да я спаси. Тя просто си търсеше персонал. И щеше да го намери рано или късно. Щеше да ни намери...
